mladen's blog

"Беднякът Милионер" връща надеждите за добро кино

2009-02-09T11:51:00.000-08:00

Не си спомням да не съм си поглеждал телефона по време на прожекция. Все по някое време проверявам дали някой не се е сетил за мен. Вчера ми се случи за първи път. 116 минути без прекъсване живо се интересувах как ще се развият няколко сюжетни линии на големия екран. Нямах си и на представа колко много награди е спечелил „Беднякът Милионер”, но сега разбирам защо бил награждаван. Присъединявам се към мнението на критиците, че това е един от най-добрите филми от доста време насам.

Като начало историята е тривиална – бедното момче, което живее в мизерия иска да стане богато. Мизерията из гетата на Индия е показана реалистично, дори на моменти стряскащо – забавно. Деца ровят из сметището, експлоататори се възползват от тях и зрителят усеща как малкото дете трябва да забогатее рано или късно, защото на това са ни научили приказките. За някой този сюжет е достатъчен, за да се направи един комерсиален филм, но Дани Бойл (познат от Трейнспотинг) знае, че от него очакваме нещо повече. И той ни го дава.

Джамал преминава много изпитания преди да седне на стола на „Стани Богат”. Историята му се разказва с интригуващ, нестандартен подход, който на моменти минава в крайности. Ненавършили още 10 Джамал и брат му Салим стават свидетели на убийството на майка си. Към двамата осиротели братя се присъединява едно момиче - Латика. В този момент зрителят усеща, че това няма да бъде просто една приказка за бедното момче, което по стечение на обстоятелствата става победител в „Стани Богат”. Шоуто минава на втори план и пътят до това шоу става по-интересен. Тримата герои попадат в трагични и неописуемо жестоки приключения като сякаш единствено Джамал успява да запази своя образ. Филмът е с характерен индийски край, което обаче не го прави по-малко стойностен.

Играта на актьорите е приятна за окото, особено като се има предвид, че не са ни добре познати. Дев Пател е израснал във Великобритания и никога не е бил в Индия преди снимките на филма. Мадхур Митал, който играе Салим се радва на популярност в Индия, а Фрида Пинто е достатъчно красива, за да искаме повече от нея. Все пак тя е била рекламно лице на известни марки като Шанел и Виза.

„Беднякът Милионер” е изключително цветен филм, както буквално, така и в преносен смисъл. Майсторското изпълнение във всеки едни аспект не ще ви позволи да откъснете внимание от големия екран.

Grammy наградите - пак за пенсионери

2009-02-08T23:20:00.000-08:00

Швейцария си отвори работния пазар за българи. Ако това ви радва, все още родните работодатели не са разбрали как да задържат можещите си служители.

Симеончо можел да говори добре пред журналисти, стига да не са от български медии.

Риана не се е явила на Грамми наградите, заради инцидент с гаджето на Риана Крис Браун. Жена (която полицията не посочва) се оплакала, че Браун я нападнал. Той и жената са били в заедно в паркирана кола и като са излезли се е получила кавга. И така Риана и Браун не пяха на наградите.

Тази година самите Грамми трябваше да бъдат незабравими, защото миналата година на юбилейното 50-то издание рейтигът беше адски нисък. Поради тази причина организаторите номинираха артисти популярни сред младите и поканиха много звезди да пеят на живо като предполагат, че това ще помогне на музикалната индустрия. Въпреки това пак най-много награди получи артист, който младите едва ли познават. Coldplay спечелиха за песен на година, а Adele стана най-добър нов артист. Lil’ Wayne, който беше номиниран в 8 категории спечели в 4.

Като радио водещ средно съм изложен на 3,323 бактерии на кв. инч. Ако искам по-малко бактерии мога да стана ТВ продуцент. Най – зле са учителите. Кои професии ни срещат най-вече с бактериите.

Майкрософт прибавят нов бутон за бързо справяне с проблемите.

Като се задомят хората наистина качват килограми. В тази статия освен констатацията предлагат и някой правила как да не позволим връзката да оказва влияние на теглото ни. Любимото ми – грижете се за връзката си, не за апетита.

Блиц

2008-05-31T00:22:00.000-07:00

Първото ми интервю за уеб сайт - за Communication Agency Argenta

Morning NRJ

2008-05-28T11:52:00.001-07:00

В изминалите няколко дни получих изключително много мейли, текстови съобщения, обаждания и коментари относно края на Морнинг Енерджи. На 23 май беше последното издание на шоуто и от този понеделник сме вече с нова програмна схема на Енерджи. Избягвам да пиша за работата си тук, тъй като предпочитам да съм откровен, но...ето сега нещо за тези, които се чудят какво е станало.

Калинчето излезна в майчинство и седмица след това се промени формата на радиото, за да се опитаме да спечелим повече слушатели. Плюс това Морнинг Енерджи без Калина не би се радвал на успех. Схемата ни сега и е с нов тип музика и уникално сутрешно шоу -рикуест. Моето място в програмата е определено от 13 до 17 часа.

Повечето от вас се интересуваха как се чувствам. Чувствам се добре, даже мога да кажа чудесно, без да преувеличавам. Все пак имам да наваксвам две години недоспиване, но това недоспиване беше оправдавано всеки път, когато с Калина разбирахме, че сме помогнали на поне един слушател да се усмихне. Все още работя в Енерджи и не мога да се впускам в свои лични коментари. Единственото клише, което ми хрумва е "Всяка една промяна е нова възможност". Със сигурност тези две години в Морнинг Енерджи имат специално място в сърцето ми...Всъщност без слушателите с Калина щяхме да сме едни разсеяни, подритващи се под масата и оригващи се в студиото средно добри водещи, които обичат да се карат преди ефир и се сдобряват в ефир. Но в интерес на истината няма да забравя как на Нова Година се обадих на Калина и просто й казах, че тя е най-любимата ми колежка, с която някога съм работил...и това не беше под влияние на алкохола.

А в случай, че сте се чудили, водещият ни мотив през тези две години в Морнинг Енерджи беше "Дръж се естествено!"...Тук можете да чуете някои от нашите избрани моменти.

И за да спазя драматичния тон за подобни "слова"...Благодаря ви, че ни харесвате такива, каквито сме!

Всъщност не е ли прекрасно в 10 вечерта да не се приготвям за сън :-)? Имам толкова да наваксвам от нощния живот на София...

Back2BG???

2008-05-25T09:30:00.000-07:00

Несъмено изтичането на мозъци е неблагоприятен процес и то не само за България, но както обикновено именно в България предлагат интересен начин за справяне с него.

Проектът е Back2bg

Случайно попаднах на него, докато гледах новинарска емисия по ТВ7. Общо взето хората си го казаха – този проект е насочен за 70те хиляди, напуснали страната. И така те предлагат примамливи заплати, за да може напусналите БГ да се върнат. Може би и за това владеенето на чужд език е основен критерий. Няма лошо, млади хора са намерили начин да си защитят проекта. Дали са им пари, браво! Ето на това да ни научат - как да печелим пари по проекти. Back2BG...Ами тези, които са завършили в БГ и не владеят чужд език. Не съм специалист по човешки ресурси, но си представям как съм студент последна година в Софийския Университет, който не владее чужди езици. Отличник съм на випуска и с експертно ниво в своята област. Какво мога да направя? Мен кой ще ме мотивира да остана? В страната ни се спонсорират проекти, които ме карат да отделя още 2-3 години да уча в чужбина, за да мога да се възползвам от техните услуги. Нещо отново сме объркали схемата….да не говорим, че тук ми намирисва на чиста проба дискриминация.
Какво бих направил аз? Повече специализации в чужбина докато учим тук и по-голяма прозрачност при наемане на работа за хубавите позиции с 2-3 хиляди лева заплата. Поне за мен в тази насока е по-добре да се отделят среща. А който е напуснал БГ-то така или иначе рано или късно се завръща. Да не говорим, че ако съм мениджър водещо при избора ми на служители няма да е дали са работили в чужбина или дали владеят чужд език. Това са неща на повърхността. Ако е добър в областта си аз ще си го пращам в чужбина и ще го науча на чужд език. Според мен в Back2BG схемата нещо не е обмислена. Усилията би трябвало да се насочат към спирането на изтичането на мозъци, а не да губим напразни средства и усилия да се съревноваваме в една битка, която поне за сега няма как да се спечели.

Последното, което чухте за БГ от чужденец

2008-05-19T21:28:00.000-07:00

Българските глинени съдове са шик в Америка. Яко, а? Тук
попаднах на интерестен постинг, който ме накара да се почувствам по-добре като българин.

Любимите ми банкови клонове

2008-05-19T20:55:00.000-07:00

Едно от "любимите" занимания е да си говоря с най-отегчените служители на този свят, а именно банковите служители. Нека сега да ви препоръчам едно незабравимо преживяване. Има два клона на ОББ в София, които ако не сте посетили не сте били в банка. Онзи ден трябваше да отида да си взема новата дебитна карта от клона в Интерпред. Първо е много интересен замисъла да държиш подобен малък клон да функционира, при положение че от другата страна на булеварда си откриха съвсем нов и обширен офис. Но да приемем, че има някакъв смисъл. Отивам да си взема картата в чисто празния офис и охраната ми казва да си взема талонче с номерче. Когато видя номерчето си на електронно табло трябва да пристъпя към съответното гише. За мое огромно очудване въпреки 0-та клиенти никой не ме извика и аз си чакам като един съвестен клиент. Всичките мацки забили поглед в компютрите си и аз се почувствах като квестор на изпит - правеха разни неща и гледаха да не ги хвана. Последното, което им се искаше е да обслужат единствения клиент в офиса. Чакам, чакам и реших да седна. Тогава чух заветния звън и бях повикан. Доста комична ситуация като се има предвид, че докато бях обслужван влезна една мацка и без листче и без да бъде повикана си отиде на едното гише и никой не й се скара. Другия път ще знам как да действам.

Другата ми история дори не може да се мери с тази. Този път става дума за клона на ОББ в Бизнес Парка. Там пък ходих да си вземам нова кредитна карта /изобщо тази система да ходиш до Младост 4 да си вземеш картата при положение, че вече живееш на другия край не е домислена добре/. В този клон нямаше талончета и имаше свободни служители. Сядам пред един младеж и му казвам за какво съм там. Той ми казва "едни момент" и започва да рови в някаква документация. Аз си мисля, че нещо по моя случай...След 10-ина минути ровене отива някъде и се връща след още 10 вече без синята си униформа, а с цивилни дрехи, сяда пред мен, пак започва да търси и ЕВРИКА! намира това, което търси: СТУДЕНТСКАТА СИ КНИЖКА И ЕВТИН ПАРФЮМ, с който се напръсква пред мен и става без да ми каже нищо. Представете си само физиономията ми в този момент, докато го питам "Какво правим?" и неговата наглост, докато ми казва "Ами отидете при колежката". Момчето вероятно е тръгвало за изпит, който не е бил взет....

Двата ми "любими" клона на ОББ в София. И за да на не бъда толкова лош спрямо ОББ искам да ги похваля, че са единствената банка, която ми праща СМС, когато се тегли от картата ми. Освен това съм изключително доволен от офиса им на зала Универсиада...

Ето с какво мога да се занимавам през свободното си време - да организирам банков туризъм.

Празник

2008-05-07T08:43:00.000-07:00

Днес е Денят на радиото и телевизията и День Радио - поне на мен така ми е известно - в две страни - България и Русия - колегите празнуват. Почитат паметта на Александър Попов. На 7 ми май 1895 той успешно демонстрира свое изобретение. Приемам, че днес и аз имам празник /въпреки, че честваме този ден под руско влияние. В света се приемат Никола Тесла и Маркони за бащи на радиото, но тук май още сме по стар стил - още сме в 60те, когато руснаците твърдяха, че техен инжинер е поставил основите на BMW/. Така - имам си професионален празник и какъв по-добър повод да си спомня за моите вдъхновители.

Вероятно нямаше да работя в радио ако не бяха те

На 15-ти Октомври 1985-та година в 5 часа по Гринуич тръгва нов сървис на the Voice of America – „Good Morning, Munich, Paris, Rome, Geneva! This is Dan Alexander on the all new VOA Europe – born in the U.S.A.” За първи път таргета на Гласът на Америка са младото поколение. За целта се създава музикален микс с американска поп музика и приятелски настроени водещи. „We’re music and more! We’re VOA Europe!”. Постепенно станцията се появява по ФМ и в Източна Европа. В нашата страна това е първата недържавна станция – в София на честотата на сегашното радио Витоша. Фурорът е толкова голям, че тук се създава и кафе с името VOA Europe. Форматът „music and more” се харесва на бъдещите медийни магнати в Централа Европа и те бързо го копират, за да пуснат свои станции на мястото на VOA Europe. 11 - години по-късно на 31 Декември 1996-та след намаляване на бюджета VOA Europe приключва излъчване. Rob Mclean: „I love you and I’m sorry we have to go! So long!” Редица хора смятат, че това е неразумно решение и сред тях член на Американския конгрес, който казал „Когато спреш да общуваш с приятелите си, те бързо могат да се превърнат в твои врагове.”

Именно VOA Europe събуди у мен желание да се занимавам с радио. Те са моите вдъхновители. Какво ми харесваше? Просто ме кефиха…но това не е отговор на човек, който на 5ти май направи 12 години професионално отдаване на радиото. Сега като се замисля и анализирам три основни неща ми харесваха във VOA Europe:

- позитивното излъчване от водещите
- постоянството във формата
- суперпрецизния подбор на музиката – нямаше случайни парчета, братче

Често казано тези три неща липсват на българския медиен пазар, но съм убеден, че нещата ще се подобрят.

Защо всъщност трябваше сървиса VOA Europe да бъде закрит?

Още от самото начало е имало скептици за този формат. Идеята е била Америка да се сдобие с млади приятели от Европа, но как може да се реализира такава сложна мисия? Трудно…Програмирането от съвременна комерсиална гледна точка е било пълен провал – смесване на Марая Кери /музика/ и кратки фичъри за живота в Америка като за бездомните в Маями /и още нещо/. Но така или иначе ние си бяхме свикнали на подобен формат от БНР – музика и говор. В Америка форматите са доста категорични. Друга причина за провала е липсата на местното звучене, което е трудно за постигане от водещи, които са на разстояние от 6 часови зони. В последните си години VOA Europe става филър за изгряващи източни европейски радиостанции. И така след неуспешен опит през 1995 в намирането на спонсори, през 1997 тръгва само музикалното VOA Express, което по-късно става VOA Music Mix.

Добра или лоша идея на мен ми харесваше и ми липсва.

Чудя се какво ли правят сега тези, които правеха VOA Europe?

Jeff Roberts е Jeff Matzka и си работи усърдно с гласа си

John Martin е във Вашингтон в Mix 107.7

Rob McLean e в Radio Voyager

Denise Spivak си я намерих Myspace. Работи в answerQuest

Mike Kaufman и той е в Radio Voyager

J.R. Russ си е консултант и VO talent

Eric Phillips по едно време беше в водещ и PD в Radio Voyager, а сега нямам идея, както и за Carol Parker.

PD-то на VOA Europe Ted Landphair си има много интересна редовна рубрика по VOA

…за малко да забравя…Casey Kasem – този пич, който е набор 32 е още в радио бизнеса

btw, тук успях да събера малко звук от тези приятни хора.

И така в днешния си професионален празник /по стар руски стил/ празнувам като си спомням за американските си вдъхновители…

Празни приказки

2008-03-16T01:27:00.000-07:00

Оказа се, че съм най-нетипичният блогър. Където и да проверите за неписаните правила за водене на блог едно от основните неща е блогът да е редовен. В противен случай може да се каже, че няма смисъл. Но тук поне за мен има някакво противоречие - той добре да е редовен, ама нали блогът се пише, когато нещо ти напраи силно впечатлене? Как може да се гарантира, че всяка седмица, да речем в Понеделник, ще ти се случва нещо интересно..Малко като редовните рубрики в някой радиопредавания - не винаги са успешни. То и затова в Морнинг Енерджи схемата е "квото дойде". За какво всъщност исках да пиша? Какво интересно ми се случи....

Слушах за така наречения citizen journalism. Хората именно чрез блоговете правят това, което комерсиалните медии не правят, за да не загубят пари от реклама. Например съвсем спокойно в блога мога да говоря как пиците на Мис Каприз, които продават замразени са ужасни и да ви кажа да не си ги купувате, докато по Енерджи това няма как да стане. Няма обективна журналистика от доста време. Не вярвам това да е новина за когото и да е. /Естествено ако някой води преговори с Мис Каприз от Енерджи ще трябва да махна този пример/. Истината е, че за да гледаме любимите си малоумни сериали, които ни карат да забравим за това, че дължим пари на банката ще трябва да жертваме обективната информация. Медиите се издържат от пари и те няма да съществуват ако рекламодателите се обидят. Защо обаче се обиждат? Може би човек като си плаща смята, че винаги е прав. Пък и тези, които получават парите изграждат ореол около него. Как да му кажат, че пиците му, които се продават в 345 са ужасни? Всъщност може би той дори незнае, че тези пици са ужасни и се чуди защо продажбите му не вървят и затова дава пари за реклама. Както обикновено попадаме в омагьосания кръг.

Да се върнем на блогърите и техните нецензурирани от нигого постове. Може ли да им се има доверие? Повечето блогъри ревностно защитават своята позиция и влагането на чувства е основно. Стилът е увлекателен и се чете лесно. Общо взето като една приказка. Но това страстно описание на случки от действителността може ли да ни даде обективна картина? Моят отговор е не. И общо взето сме прецакани от гледна точка на обективни източници на информация. От една страна комерсиалните медии зависят от рекламодателите /а за държавните, които получават заповеди директно от управляващите не ми се говори/, а от друга блогърите, които обичат да преувеличават. Това не е само в България /преди някой да е казал "Българска му работа"/, това е характерно за целия свят. И тъй като всеки сам си определя как да живее мога да заключа, че няма обективна информация, защото на обществото не му трябва. Ако толкова много ни пукаше нямаше основна тема на разговорите в офиса да е Мюзик Айдъл.

И наистина замразените пици на Мис Каприз имат нужда от подобрение - тестото е твърдо и някой спестява от продукти.

ТОП 10 на МР3то

2007-12-20T08:34:00.000-08:00

В края на годината се правят най-различни класации и аз реших да се възползвам от функцията на моя плейър, за да видя кои са били 10те най-излъчвани песни в моите уши. Общо взето една представа кои песни са ми пречили да внимавам като пресичам по улиците. Оказа се, че съм доста комерс тип /за добро или зло/ - всяка една от тези песни е някъде по света в годшния ТОП 50. Друго си беше като едно време слушах артисти като Mystical Sun, например. Колко съм комерс тази година:

Най-излъчваните песни от моето МР3 за 2007:

1. Timbaland Featuring OneRepublic - APOLOGIZE
2. Pink - WHO KNEW
3. Justin Timberlake - SUMMER LOVE
4. Rihanna Featuring Ne-Yo - HATE THAT I LOVE YOU
5. Maroon 5 - MAKES ME WONDER
6. T-Pain Featuring Yung Joc - BUY U A DRANK (SHAWTY SNAPPIN')
7. Rihanna Featuring Jay-Z - UMBRELLA
8. Daughtry - HOME
9. Fergie - BIG GIRLS DON'T CRY
10. Elliott Yamin - WAIT FOR YOU

....

2007-12-14T13:17:00.000-08:00

Става тъмно в 4 следобед, няма бездомни кучета по улиците, всичко в менюто се върти около рибата, вареното вино с подправки стопля в студените вечери на брега на Балтийски море. Това би могло да се използва за анонс преди рекламите ако след това трябваше да говоря за Юрмала.

Малко преди полунощ на 2ри Декември под звуците на руска музика и най-вече на суперзаразната песен „Малинки” пристигнахме в хотела. Не знаехме дали да кажем на шофьора „Спасибо!” или “Thank you!”. Предупредиха ни, че някой латвийци отказват да говорят на руски. По-късно на няколко пъти, когато ставаше въпрос за годината, в която Латвия се отделя от СССР местните наричаха това време „когато се освободихме”. Русия, обаче присъства в Латвия доста силно – 30 % процента от населението са руснаци, а по кабелната телевизия в хотела поне 90 процента от програмите бяха руски. Бяхме принудени да гледаме FTV и BBC. Изключително богати руски бизнесмени купуват имоти и строят красиви вили дори на защитени от закона места като дюните, например. Едно е сигурно, че независимо кой строи и къде в Юрмала е приятно за окото. През лятото това е мястото за почивка на богаташите. През зимата по улиците е пусто и се движат такива като нас – 5те студента и един преподавател пристигнали на семинар по социален диалог.

Гостувахме на Християнска академия и трябваше да участваме в дискусия за социалната работа. В Латвия освен социален работник съществува и християнски социален работник. Какво е точно последното се предполагаше да разберем в края на десет дневния семинар по програмата Еразъм. След няколко лекции започнах да се чувствам неудобно в кожата си на ортодоксален християнин. Въпреки, че съм кръстен в православна църква трудно можех да разбера всички ритуали и правила, които спазваха в християнската академия. Неделята, в която ходихме на църква съвсем се зачудих дали в България навремето хората не се кръстиха, защото го е наложила модата. Не можех да открия връзката между златото, маниерите от Средновековието, целуването на ръката, БМВ-то след работа в църквата и общуването ми с Бог. Не можех да оправдая хората, които сляпо спазваха правила, ревностно защитаваха позициите си и приемаха чуждо тълкование на Библията. Оказа се, че православното християнство е доста консервативно и залага прекалено много на традициите и ритуалите свързани с тях. Не мисля, че повече мога да се нарека православен християнин….Но дали това има някакво значение? В споровете с латвийците – лектори на този семинар /с изключение на един американец, който уважаваше критичното мислене/ мисля, че това имаше значение. Не мога да съдя за всички латвийци, но тези, които срещнах не обичаха да спорят. Въпросите, които поставяха под съмнение техните виждания оставаха неотговорени или се възприемаха като обида. Това, което все пак съм съгласен, че можем да вземем от Християнството и да го приложим в социалната работа е „любовта към ближния” и възприемането на всеки човек като олицетворение на Господ. Не успяха да ме убедят, че психологията и социологията не са толкова силни, за да помогнат на хората в нужда…Това си е направо тема за отделен блог /Християнския социален работник или обикновения социален работник. Кой е по-добър за обществото?/

5-ти Декември, 10:50 – След три дни мрачно време и нощи с хъркащ съквартирант /естествено, че поисках да се преместя в друга стая и естествено, че го направих/ СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯ! Това си беше истинско чудо. Не ни пукаше за лекцията. Мислихме си само за предстоящото ходене до Рига. Отидохме там, снимахме се с гардовете пред Паметника на свободата, разхождахме се, харчихме лати /една лата е около 3 лева/, но нещо не беше както трябва…..нямаше бездомни кучета. Липсваха ми. Замислих се и осъзнах, че при всичките ми пътувания единствено в БГ-то може да срещнеш бездомни кучета по улицата. Ако трябва да се върна към християнската тема – храмът в центъра на Рига по време на комунизма е бил планетариум. Снимки, харчене на пари, снимки и какво….а, да – ангелчета по улицата, на които пишеше „Ангелите нямат отражение” – кампания за защита на пешеходците, която ги подтиква да носят отражатели, за да не се превърнат в ангели. Имаше какво да се види – Стария град, Централния площад, пазара, вглъбените в себе си и мълчаливи хора в градския транспорт. Беше време да се връщаме в Юрмала – поредната рибешка вечеря ни чакаше.

Все по-трудно откривах връзката между Християнството и социалната работа, но за сметка на това попаднахме на място, в което знаеха, че зеленото не е просто цвят, получен от смесването на жълто и синьо. Тези хора знаеха как да се грижат за планетата – осветлението в коридорите на Академията се светваше само ако беше крайно необходимо, компютрите в библиотеката се изключваха всеки път, когато приключваш работа с тях.

Извън лекциите откривахме нови алкохолни вкусове. В нощите с безкрайни игри на карти опитахме почти всички местни бири и не останахме много очаровани. Насочихме се към Коледното вино – греяно вино с местни подправки – това е истината за сгряване в ледените нощи. Има и една напитка – БАЛЗАМ – тя също помага.

Юрмала. Любопитен съм как ли изглежда това курортно селище за богаташи през лятото? Ще съм много щастлив ако успея да намеря 1000 лати /около 1 400 Евро/ за наем там и да прекарам лятото…дори ако отново ми се наложи да убеждавам местни жители, че красотата на Земята се крие в разнообразието.

Свърши голямата ваканция

2007-07-19T02:37:00.000-07:00

Публикувам извадка от дневника си за пътувания. Починах си добре и за моя радост ТОЗИ ПЪТ НАРУШИХ ТРАДИЦИЯТА И НЕ ИЗГУБИХ НИЩО...освен стегнатата си фигура /качих две килца/....

"18ти Юли. 1145 CET

В самолета към България.

За първи път изпитах лека паника на излитане. По принцип нямам такива усещания, но при това излитане малко след като се отлепихме от земята от климатика започна да духа горещ въздух. Кво ли не си помислих, но сега всичко е ОК, бялото вино прибавя още загар към средиземноморския ми тен. От слушалките ми звучат Маруун 5 от периода ми на нелегално сваляне на музика.

Какво научих за две седмица в Коста Бланка:

- В Испания говоренето на испански не пожелателно, а задължително. Нучих няколко фрази, ама пустите му разговорниците те учат как само да задаваш въпроси или да се обясняваш в любов. Не са предвидени възможни отговори.

- Гаспачото и паеята не се вписват в списъка с любимите ми ястия.

- Когато има пешеходна пътека - пешеходците са с предимство. Свикнах с този навик и сега в БГ трябва май да се отучвам пак..

- На плажа не мога да стоя повече от два часа. Тенът не е най-важното по време на лятната ваканция на море.

- Ако искам да приличам на испанец ще трябна да си пусна бакенбарди и опашка по желание...

Сега като си правя равносметка, обаче основно се чудя - това, че виждам отново русата стюардеса с външен вид на модел, не е ли знак, че сме направени един за друг...."

Един ден от живота на...

2007-11-27T05:34:00.000-08:00

Нещо съвсем забравих този блог. Чудя се дали хората, които пишат редовно в своите блогове няма какво да правят или просто аз не мога да функционирам като човек от 21-ви век. А може би не мога правилно да си разпределя времето...или няма какво толкова интересно да кажа, защото живота ми не е толкова интересен....
Все пак, за да напиша нещо ще ви разкрия какво се случва в един мой ден. Ако някой ми помогне да включа и писане на блог много ще се радвам.

0600: Събуждане - първите 5 минути са едно от най-неприятните преживявания

0630: На работа

0700: В ефир

1000: Постпродукция за шоуто

1200 - 1300: Сън

1300 - 1900: Лекции, упражнения и все такива приятни неща

2000: Голямото чудене за какво ще се говори утре в шоуто

2230: Осветление: загасено

Както се разбира с приятелите се чувам по телефона и се храня отвреме - навреме. Всъщност така като го напиша изглежда доста страшно...поне за мен. Тук, обаче все още не съм си отговорил дали тези, които пишат блогове имат много свободно време или аз не мога да вляза в крак с модата. Поне знам за какво ще говоря утре в шоуто :-)

Ние пак сме тук

2007-10-05T08:27:00.000-07:00

Не може така последната публикация да е с негативен отенък. Просто е недупостимо :-)

Обичам да споделям това, което съм прочели или чул. Правя се на всезнаещ и "помагам" на приятелите си да изберат верния път. Неведнъж съм спорил с хора, които твъдят, че просто не им остава време за фитнес. Моето твърдение беше, че те си търсят извинение. През изминалите два месеца се убедих, че реалността рядко има допирни точки с литературата и скъпите семинари за самоусъвършенстване. Бях толкова затрупан със задачи, че общо взето на ден ми оставаха 30 минути за храна, 15 минути за малка почивка и средно по 6.5 часа за сън. Програмата ми бе запълнена. Така за първи път се сблъсках с противоречието между това, което говоря и това, което е логично.

Не след дълго се появи и второто ми разочарование. Казват, че за да усетиш живота трябва да промениш нещо радикално, да напснеш своята зона на комфорт. Написано изглежда доста добре - не се превръщайте в коне с капаци, а рискувайте. Когато се затвориш една врата ти се отварят два прозореца. Каква увереност само лъха от подобни изказвания. Животът, обаче не може да толкова прост като в простото изречение, което ти намира бързо решение на проблема.

Трябваше да взема едно решение, което щеше да затвори една врата. Няма да влизам в подробности, защото става въпрос за протичащи и в момента събития. Има хора, които искат да направят компромис като комбинират решението - да се възползват и от двете страни. При мен е по-важно да избереш само едното. Това говори, че може да поемаш отговорност за думите и постъпките си. Вижте само 50 Сент - каза, че ще прекъсне соловата си кариера ако Канйе продаде повече албуми от него и го направи. В този случай 50 е пример за поведение.

Как обаче се избира една от две алтернативи? Веднага вероятно изниква заучените схеми с плюсовете и минусите. Няма начин. Щом човек се чуди нещата в главата му са 50 на 50. Друг вариант - питайте приятели. Не става. Ако сте попадали в подобна ситуация сигурно знаете, че именно тогава и приятелите ви са разделени на равни лагери. Изобщо в подобни ситуаци на вземане на важно решение имам чувство, че съдата си играе с теб или може би просто ти изпитва волята. Ще се радвам да видя в крайна сметка как вие сте вземали важно решение като преди това ще ви кажа аз до какъв подход се спрях. Каква ирония, че този подход отново ми е спомен от семинар- това, което отричах в началото се оказва, че ще ми помогне най-много. Всъщност има два варианта. Първият е за поддръжниците на Дзен Будизма - мислите го, мислите го и в един момент ви озарява Просвещението - сигурни сте във вашия избор. Вторият вариант за вземане на решение е този, който помогна в моя случай. Просто си представяте, че ви остава една година живот и си мислите за всички неща, които бихте искали да направите. Така поне при мен се появи отговорът на задачката.

И за да не завършвам толкова мрачно - ето над какво работя в момента.

Опитвам се да науча тези стъпки

:-)

Доживях и аз да се оплача

2007-08-21T11:46:00.000-07:00

Днес ми беше ден за оплаквани или казано на руски Bitchy Day. Надявам се Тони и Катето много да не съм ги претоварил, ама друго било като се оплачеш. Брей, тези наши сънародници...разбрах защо живеят спокойно. Ми те какво правят повечето по цял ден? Оплакават се. На мен скоро няма да ми се случи да се оплаквам пак, защото не ми е привично и съм човек, който дори да му спрете слънцето пак ще свети /Да е жив и здрав Джейсън Мраз/, но нека сега, докато все още не съм излезнал напълно от това състояние да се опитам да го анализирам....

Имах два поредни смотани дни. На пръв поглед други са направили нещо, което ме е накарало да се замисля за това колко нещастни могат да бъдат простите хора /ето почвам пак/, но да не забравяме, че ние се филмираме по този начин. Ние определяме как да се чувстваме и възприемаме света около себе си. Имах една много ярка мисъл, но ми изчезна....Та, днес се оплаквах. Бях типичен българин. Надувах главата на приятелите си. Влязох в ролята на жертва. Изкарвах другите виновни. Бях зъл.

Интересно защо хората обичат да се оплакват? Според мен процесът на оплакване започва в момента, в който признаеш колко си слаб и как другите властват над теб. Айде пак да вкараме 500 годишното турско нещо си там. Емоционално сме били сринати и единственото, което сме можели е да се оплакваме, защото когато се оплакваме си стоим в зоната на комфорта - все едно сме в полата на мама и чакаме тя да ни успокои. Май някакъв виден психолог беше казал, че истински порасваме като се отделим от родителите си. Следите ли мисълта? Оплакваме се, защото така е по-лесно и безопасно, т.е. оплакват се страхливците.

И все пак - какво толкова е станало? Защо съм досаждал с оплаквания? Просто в бедните държави и в такива, в които до скоро всички са били равни не могат да се приемат хора, които успяват. Първите не искат да са сами, а за вторите е необходимо време, много време да се променят. И в двата случая БГ-то е прецакано. Ето един интелигентен начин да се оплачеш в три изречения....

Трябваше да го отбележа този ден. Тези, които ме познават са наясно, че нищо не може да заличи вярата ми в доброто и за мен светлината в тунела никога няма да се превърне в такава от влак. Побеждавам гравитацията /да се гледа мюзикъла Wicked/ и не ми е нужен подкаст с медитация за позитивни мисли, за да се усмихна.

Вече за мен е ясно човек, който се оплаква е, човек, който се страхува.

Отказвам да бъда жертва! /това е бъзик с онази сцена от Американски прелести в колата/

Напуснете тази досадна зона на конфорт и направете нещо съществено в живота си.

Повече никакви оплаквания!

И ся ко ша праим? (ФМ радиото)

2007-08-11T12:37:00.000-07:00

За първи път радиохората се запитаха „И ся кво ша праим?” в зората на телевизията. После се появиха портативните касетофони, последвани по-късно от ем пе три плейърите и да стигнем до момента, в който на устройство по-малко от дланта ми можем да си слушаме нашата си най-любима музика, да гледаме най-любимите си филми и да слушаме любимите предавания, когато НИЕ искаме и да ЧУЕМ любимия си вестник.

Какво става с радиото? Единствено хубавият саунд дело на Орбан или Омния и прогнозата за времето ли ни карат да се настройваме на определена честота от ФМ скалата? Радиото само ли си прави лоша услуга като работи съвместно с Интернет и новите технологии?

Вече е факт – в Щатите, където този бизнес е на нива, за които тук можем само да четем, инвестициите за реклама в ефирното радио са за първи път по-малко от инвестициите, които ще бъдат направени за реклама в Интернет.

Ще се опитам да ви върна назад във времето със спомени от наученото за развитието на радиото. Ако не ме лъже паметта първото комерсиално радио се появява 20те години на 20ти век в Ню Йорк и става дума за платени предавания. Да оставим комерсиалната страна и да помислим за причините, поради които хората тогава биха слушали радио. Представете си каква радост е била да знаете, че това, което слушате вие се слуша и от хиляди други хора по едно и също време. Колкото и странно да звучи това довежда до едно усещане за „обединеност”, за принадлежност. Даже слушателите са се събирали в една стая с най-новите си дрехи и всички са сядали да слушат. Тогава друг медиум /използвам латинската дума, защото ме кефи/ е нямало и било нормално да са монополисти в това отношение, но по-късно се появява и телевизията. Малко шаш, но за хората от моята кръвна група такова нещо като сигурност не съществува. В живота ни има само възможности. Как така собствениците на радио ще останат без пари? Я бързо да измислим нещо. Не било нужно да се измисля каквото и да било. Предимствата на радиото били очевидни – може да го слушаш навсякъде, дава ти свобода на въображението /тази, която ти говори може в главата ти да е руса, да е гола като в действителност да е…айде, не обичам да обиждам жени/ и пуска любимите ти хитове.

Към изброените предимства по-късно се прибавя и факторът „изненада”. Хубава формула – имаш сигурност /което е добре за психиката/, че избраната от теб станция пуска любимите ти хитове и от друга страна не си наясно кога точно ще прозвучат Plain White T’s и ги чакаш, докато слушаш рекламите. Това е нещо като партньорът да ти завържи очите по време на секс – знаеш, че няма да ти направи нещо лошо, но какво точно хубаво и кога – не се знае. Все пак да говорим за радио – да не забравяме и водещите. Те са най-силният капитал на една станция и най-скъпият. Това е едно от основните неща, които отличава едната станция от другата.

Така – нека сега да си представим, че сме в края на 90те години на миналия век. Радиото е в своя апогей – не е победено от телевизията и касетофоните и тем подобни също не са го изместили. Има някакъв си Интернет, но той се използва само от деца, които тайно гледат порно. Да си представим, че сме един обикновен човек и трябва да намерим място на радиото в нашия живот. Ко праим? Слушаме го в колата сутрин и следобед в трафика. В българския вариант – и по заведенията. В случите, в които го избираме го правим, защото там чуваме първо хитовете, научаваме прогнозата за времето, слушаме и любимото си шоу. Освен това и звукът е добър.

Както радиото си беше в апогея и не се притесняваше от нищо така бавно, но сигурно останалите видове канали за съобщения не спят и използват най-различни похвати да се развиват със страшна скорост. Телевизията отново набира скорост. Радиото няма с какво ново да впечатли и започва да става съюзник на телевизията вместо враг. Предаванията, които се слушат напомнят на сериали от малкия екран. Предавания на телевизията мощно се рекламират по радиото. Интернетът също се развива. Радиото е под обсада. Любимите песни в Интернета се представят по-атрактивно, отколкото по радиото, следим за подкаста на любимите си предавания вместо да ги слушаме заедно с рекламите по радиото. Самото радио се обвързва с Интернета. Това за мен си е знак, че нещо издиша в системата.

60 гигабайта са много. В един ай под можеш да сложиш всичките си любими филми, песни, предавания, вестници. Защо да слушаш радио? Защо да гледаш телевизия? Май само новини в реално време не можеш да получаваш…грешка – можеш – iphone.

Инвестициите за реклама в ефирното радио са за първи път по-малко от инвестициите, които ще бъдат направени за реклама в Интернет, Пол Маккартни наскоро издаде албум в Старбъкс, кандидатите за президент на Щатите не дебатират пред репортери, а пред „истински хора” чрез YouTube. Според Арбитрон Интернетът е най-същественото средство за масова комуникация за американците.

Далеч съм от мисълта, че трябва вече да пишем некролози за радиото, но е хубаво да се замислим дали вече не е време радиото да започне да се държи малко по-уверено и да не се притеснява да изтъква своите предимства. Моите наблюдения са, че има едни идеи, измислени преди около 20 години, които обикалят света и нищо ново не се измисля. Трябва да се действа. В главата ми се въртят някои сигурни предимства за радиото, но дали тези предимства са от значение за потребителите на нашия труд?

Толкова ли отслабва значението на радиото, че една от основните му задачи е да служи за популяризиране на други средства за масова информация? Ако работите в радио и някой ваш колега препраща слушателите към уеб сайта няма ли да е по-добре да припомните, че вече не сме 90те?

Нека да ги оставим да почувстват свободата

2007-07-25T09:21:00.000-07:00

Медиците се завърнаха! Вече са на свобода! Тук наистина една снимка говори достатъчно за настроението на повечето от нас.

Само си представете близо девет години да сте в тяхното положение и да се върнете в родината си, при своите роднини, хората, които обичате...

Не случайно вкарването в затвора е много крайна мярка. Смята се, че когато човек влезе зад решетките психиката му се променя тотално. След това нанесените вреди са огромни.

Обикновено не съм в много добри отношения с останалите "журналисти" в България. Все с негативното напред, все разбират от всичко. Да, това им е работата - до осведомяват обществото, но забелязвам, че желанието за по-голям рейтинг води до абсолютни простотии. Няма ли един психолог да обясни състоянието на медиците и някой да го чуе? Абе оставете ги малко на спокойствие! Как се били чувствали? Дали ще обвинят някого? и т.н. Върнали са се, в шок са, незнаят на кой свят се намират...

Вчера слушам една репортерка - била недоволна от това, че охраната на летището не я допуснала в залата до медиците. Страннен ми е подходът на българските медии. Наистина. Хората си отиват на преглед - те след тях. И не се чувствам зле, че не се кефя на действията на колегите, които не помагат за по-лесното връщане на медиците ни към нормалния живот.

Честно казано, имам чувство, че сестрите ни и техните роднини са участвали в Мюзик Айдъл или Биг Брадър и след края на шоуто трябва да спазват договора и да дават пи ар интервюта.

43 Часа във Виена

2007-06-18T10:53:00.000-07:00

Почти всеки един мой приятел се опитваше да ми внуши, че да отидеш до Виена за два дни е равносилно на "гъз път да види". Тук сме свикнали да пътуваме за по една - две седмци и в края на пътуването да сме се изпокарали със своите роднини/приятели. За ваканция - да, но когато става дума за разглеждане за мен е съвсем нормално. Заедно с брат ми този уикенд се разходихме до Виена. Ако сте решили и вие да прекарате един уикенд там следващото инфо може да е от полза.

Най-добрият официален сайт за Виена е тук.

Като човек, който пътува често съм свикнал да проверям с подробности важните информации за мястото, което ще посещавам. В Интернет проверявам цени за самолетни билети, търся изгодни хотели, градски транспорт, ХРАНА, забележителности. Предпочитам сайтове като TripAdvisor, в които други туристи описват своите преживявания. Изключително полезна информация можете да получите и от ваши приятели, които вече са ходили вече на това място. Най-полезните съвети съм получавал от американци /Благодаря, Тони!/.Американците знаят как да пътуват!

Ето как протече моят уикенд в европейската столица с информация за цени и т.н. Да, възможно е да разгледате Виена за 43 часа. Цените са за един човек. Аз поне останах с впечатление, че съм разгледал достатъчно. Не успях да опитам от световноизвестните фалафели, но някой друг път :-)

Събота, 16-ти Юни

0940: София - Виена - Скай Юръп:76.64 Евро
Както обикновено на летище София имаше закъснение и тръгнахме към 1000. Доволен съм от пътуването. Те са нискобюджетна компания, но имаха стюардеси и стюарди , които бяха любезни. Единственият проблем /с който сякаш съм обречен да се срещам/ беше ревящо хлапе. Закуски и напитки в самолета се севрират срещу заплащане: 05.00 Евро

1050: На летището Виена.

1135: CAT - само за 16 минути до града. Билети могат да се купят онлайн или на самата спирка. По-добре си купете двупосочен билет. Няма начин да не забележите зеления влак. Двупосочен билет: 16.00 Евро.

1151: Вече сме на Wien Mitte. От там се хващат всякакви видове градски транспорт. По европейски се движи точно на време. Можете да си купите единократен билет, за един ден или туристически за 72 часа. Ние щяхме да стоим два дни и решихме да си купим по един билет за 24 часа: 05.00 Евро. На самата спирка има разписания и подробни карти. Хубаво е, че в мрежата на градския транспорт има и нощни автобуси, които се движат от 0000 до 0500. Много е важно да си валидирате билета преди да се качите на транспортното средство. Това е нещо като перфорирането в нашия си градски транспорт. Извършва се на едни машинки преди самата спирка.

1230: На резервирания хотел. Pension Kraml - Семеен хотел в шеста зона, но с много удобен транспорт и вкусна закуска включена в цената. Изключително любезни собственици. За две вечери платих: 58.00 Евро на човек в двойна самостоятелна стая.

1300: Шонбрун - огромен дворец. Входът в самия дворец е безплатен и в парка също. Могат да се намерят кафененца със сандвичи за 04.00 Евро и вода за по 01.00 Евро. Има специални места, за които има вход като Зоологическата градина и изложбите. Ние избрахме да влезнем в двата лабиринта - забавно е - само за 02.90 Евро. Дворецът е прекрасно място за снимки.

15.30: Централната част на Виена и онази готическа катедрала, около която гъмжат туристи от целия свят и мирише на коне. Stephansdom. После малко разходка, Музеят на Моцарт /брат ми плати май 08.00 Евро за вход с аудиотур/.
В този отрязък от време бях повече от щастлив да забележа едно любимо лого - Starbucks. За около 12.00 Евро се почувствах като в Америка. Още малко разходка и време за почивка в хотела.

1900: Хотелът

2000: Време за вечеря. Пица Бизи. Слизате на Катедралата и тръгвате надолу и след около две пресечки виждате логото. Пиците се правят пред вас. Голямо парче пица е за 02.50 Евро. Бирата и тя е около 02.00 Евро. Има и друга храна - паста и т.н.

2200: Барове. Има доста и се спряхме на един, в който ни хареса атмосферата. Австралийски бар . Хубава атмосфера и барман, който знаеше малко български. Бирата: около 04.00 Евро.

0000: Време за сън

Неделя, 17-ти Юни

0830: Закуска в хотела

1030: Пратера - голямото Виенско колело и един зелен парк. Да се качиш на Виенското колело е 08.00 Евро. Снимка, която ти правят на входа и си е добър спомен: още 09.60 Евро. Най-интересното се случи, когато се качихме в кабината. Също като ученици някои беше писал там и видях името Младен. Не съм го писал аз. :-)

1200: Техническия музей. На спирката на двореца Шонбрун, само че тръгвате от другата страна на улицата. Минавате през парка и сте там. Входът от 08.50 Евро си струва. Четири етажа с какво ли не и възможности за интерактивни занимания. Три часа обиколка и добре че имаше място за хранене - Супа, нещо с месо и една бира ми излезна около 08.00 Евро.

1600: 24-часовият ни билет беше изтекъл и трябваше да си вземем нов. Взехме си за едно пътуване /01.70 Евро/, защото след това щяхме да вечеряме в района, а за сутринта от хотела ни поръчаха такси. След толкова разходка настъпи моментът за следобедна дрямка.

1900: Разходка в района. Оказа се, че не сме далече от Централната част. Пак бяхме там и отново похапнахме в Пица Бизи - пак за около 05.00 Евро - пица и бира. Това е добра цена :-)

2100: Време за сън

Понеделник, 18-ти Юни

0500: Такси от хотела до Виен Митте: 10.00 Евро

0538: CAT

0554: На летището

0630: В самолета

Около 250 Евро...добра сделка за толкова много неща...

В търсене на себе си

2007-06-09T10:23:00.000-07:00

Оказа се, че все пак има хора, които четат блога и се питат защо нямам по-често постинги...Искали някакви мои разсъждения. Сега съм просто в сесията и единствените ми разсъждения отиват при преподавателите в СУ. Реших да публикувам тук едно есе, което ще ми бъде оценено във Вторник. Ще се радвам да получа обратна вързка и от вас.

„Погледнах в очите му. Това може би е най-страшното нещо на света.В тях нямаше нищо, просто празнота. Обикновено можеш да погледнеш в очите на хората и да видиш живот, техните истории, но в неговите имаше просто празнота.”

Интересно откъде ли идва този цитат? Кой би могъл види най-страшното нещо на света в очите на друг? Какво ли би накарал някой да гледа по този начин…ако изобщо празнотата в очите може да се нарече „гледане”?

Като консултант вероятно това е най-страшното – да не можеш да видиш нищо в очите на клиента. Това може да има редица обяснения и причини, но за мен става страшно, когато този празен поглед е на същия човек, който преди мигове убива невинни млади хора и след като изстрелва около 200 куршума слага край на своя живот.

Цитатът в началото от на 20 годишен студент втори курс, който учи биология. По време на часа му по немски в стаята влиза въоръжен млад мъж, облечен в тъмни дрехи. За съжаление това не се оказва лоша шега и младият мъж застрелва 32 души за не повече от два часа.

Cho Seung-Hui все пак е имал своя живот и своята история, но отказвал да ги сподели. Той бил откровен единствено в кошмарите си, в своите есета и в деня, в който извършва най-жестоко убийство в историята на американските университети – това във Virginia Tech. По ирония на съдбата дори последният му опит да сподели своите тревоги с обществеността е почти провален. Той изпраща видео запис със своята история, но записът пристига ден по-късно, защото е написал грешен пощенски код.

Като стотици хиляди корейци семейството на Cho имигрира в Съединените Щати през 1992-ра година в търсене на Американската мечта. За семейството било най-важно децата им получат добро образование. По-голямото дете в семейството била сестрата на Cho - Sun Kyuing. Семейството решава на всяка цена дъщеря им да бъде приета в университет от Бръшляната лига. Тя отива да учи икономика в Принстън. По това време Cho е на осем години. Бащата работил по 12 часа на ден, за да може дъщеря му да плаща своите такси. След време и Cho е приет, но не в толкова престижния Virginia Tech. Родителите предпочитат да говорят за успехите на дъщеря си, но не и за тези на своя син. Междувременно синът се държи асоциално в училище, чувства се неудобно по време на купони, предпочита да общува онлайн, пише есета, които обезпокояват неговите преподаватели. Веднъж е бил приет в психиатрична клиника за преследване на момичета, но след като констатират, че е в депресия е изписан.

Дотук всичко звучи като казус, за който се очаква консултантът да изрази своето професионално мнение. Сигурно подобни случаи са описани в теоретични разработки, дават се съвети за това как да се действа, вероятно има и готова рецепта за причините и това как може да избегнем подобни случаи в бъдеще, но за мен от позицията на все още непрофесионален консултант цялата тази история рисува една картина първо на ценностите в обществото и второ ме кара да се замисля над факторите, които биха могли да повлияят на един студент да застреля над 30 свои колеги и след това да сложи край на живота си.

Причините за превръщането на една личност в убиец може би ще ме вълнуват още дълго време. Попаднах на едно интервю по Си Ен Ен, в което професор говореше за негово изследване, свързано с хората, които се превръщат в убийци. Неговият екип са открили, че тези, които са склонни да убиват живеят в бедни или богати квартали, имат или нямат образование, имат или нямат пари. С други думи всеки един от нас може стане убиец. Въпросът е какво би го накарало?

През 1999 двама въоръжени студенти атакуват Columbine High School в Колорадо. Те залагат 50 бомби и убиват 12 ученици и учител преди да се самоубият. След тази трагедия много хора са обвинили средствата за масова комуникация и видео игрите, в които може да убиваш собственоръчно. Имало и такива, които смятат, че убийството е станало под влияние на филма Basketball Diaries, в който тийнейджър-наркоман си представя как убива учител и своите съученици.

Медиите несъмнено влияят върху поведението на хората. Времето, което хората прекарват пред малкия екран се увеличава значително в стремежа на телевизиите да привлекат повече зрители с насочване посланието точно към нас. В тази връзка отговорността на средствата за масова информация е голяма, тъй като те могат да бъдат един от факторите, които влияят на формирането на личността.

Лесно е да обвиним медиите, но дори след това сякаш не можем да си кажем, че сме открили отговор на въпроса. Учените, които изследват криминалното насилие смятат, че не можем да посочим само един фактор за формиране на убийците. В интервю за списанието Нюзуик психологът Джеймс Гарбарино от Loyla University в Чикаго, който е изследвал училищни стрелби казва: „Това е все едно когато детето изгражда кула от кубчета. В крайна сметка тя пада, но не можем да обвиним за това последното кубче. Падането е акумулиране на рискови фактори.”

Привържениците на генетиката са били „щастливи”, когато през 90-те години семейство холандски социопати са извършвали импулсивни и агресивни престъпления. Отговорът на въпроса с факторите е бил вече ясен. Всичките 14 члена на семейството са имали идентичен ген в X хромозомата. „Генът на насилието” бил открит. Това бил ген, който произвежда по-малко от ензима MAOA - разграждащ се до серотонин и норадреналин. Тази теория претърпява крах през 2002, когато други учени доказали, че по-малкото количество MAOA може да доведе до агресия и жестокост, но предимно в случаите, в които индивидът е бил обект на насилие като дете.

Следват редица теории, в които се залага предимно на биологичните особености на индивида. В статиите, които прочетох след масовото убийството във Virginia Tech през Април попаднах на какви ли не обяснения– ниска префронтална дейност на кортекса, която води до липса на емпатия и нежелание за обмисляне на действията; наличие на повече тестостерон, което води до повече агресия; свободната продажба на оръжия…Да, тези фактории несъмнено оказват някакво влияние, но как протича живота на потенциалните убийци?

Повече от 90 процента от масовите убийци са мъже. Те са на възраст между 25 и 35 години и малко от тях имат досие в полицията. Някои убиват за отмъщение, други за слава. Общото в техния живот според криминалните психолози са преживяванията им. „Масовите убийци са онеправдани, наранени, депресирани, социално изолирани и най-вече обзети от параноя. Те смятат, че светът е срещу тях.” (професорът по криминална психология Луис Шленсингер от Джей Джей Колидж ъф Криминъл Джистис в Ню Йорк)

Отново въпроси, но този път поне според мен отговорите са ясни. Самият Cho Seung-Hui в предсмъртния си запис казва „Вие имахте всичко, което искахте. Мерцедесите не ви ли бяха достатъчни, изчадия такива? Златните ви огърлици не бяха ли достатъчни за вас, сноби?...” И още: „Вие разрушихте сърцето ми, изнасилихте душата ми и изпепелихте съзнанието ми.”

Преди няколко седмици с приятели си говорихме за ценностната система на хората и как тя бързо се променя, независимо от страната, в която живеем. Да си успял все по-често е свързано с кариерата и парите. Човек може да остане с впечатление, че ако не е на добра позиция във фирмата обществото ще го отхвърли. Пари, лъскави коли, големи къщи и собствени тенис кортове – това е успехът. И тъй като сме социални животни ние търсим някаква връзка с обществото. Ние искаме да сме част от това общество. Все по-рядко обсъждаме с приятелите си кой как се е представил на мача на кварталния стадион. Попаднали сме в общество на кариерата, в което трябва да се съревноваваме с други, натрупали богатство по нечестен начин. По пътя към утвърждаването си ние изминаваме бавно и сигурно крачките към материалното благополучие напълно забравили за собствената си същност и какво НИЕ искаме и как НИЕ се чувстваме.

Моделите на поведение и сигналите, които получаваме ни объркват и попаднали в мрежата на материалния лукс загубваме своята идентичност. Така, когато решим да се обърнем към себе си, към своята истинска същност осъзнаваме, че сме изградили бетонни прегради. Тогава тръгваме към немислимото, все едно готови на всяка цена да открием себе си, да се освободим от примката на лъскавите и празноглави герои на деня. Започваме жестоката битка с фалшивото в себе си, която може да завърши с победа от наша страна, но и с победа на натрупаните фалшиви ценности. Ако бъдем победени механизмите, които започват да действат са онези чужди ценности и поведения, чиято цел е била да ни попречи да открием истинската си същност.

Живеем в общество на променящи се ценности. Цялото това объркване влияе върху съзнанието ни. Също както новата за 23 годишния кореец Cho Seung-Hui американска култура е оформяла съзнанието му в продължение на 15 години, така и в България във времето на промяна всеки ден нов фактор влияе върху ценностите на младите. Не ми е известно някой социолог да е проверил как американското общество е променяло съзнанието на едно корейско момче.

Факторите, които водят до решението да натиснеш спусъка са много – патологични гени, влияние на медиите, депресия, социална изолация и т.н. Не можем да хвърлим вината само върху един от тях. Това, което за мен изглежда несъмнено е тоталната устременост към по-горно стъпало в социалната стълбица до момента, в който пожелаеш да видиш истинското си АЗ и откриеш, че е прекалено късно. На мястото на очите са се появили две огромни безизразни сфери, в които обществото вижда своя образ с цената на една човешка трагедия.

Използвана литература:

“The Mind of A Killer”, Newsweek, April 30, 2007 p. 20 – 33.

This Is Why I'm Hot

2007-05-05T05:12:00.000-07:00

Тези дни в МР3-ката ми се върти доста често This Is Why I'm Hot на Мимс. Слушам си аз и отново започнах да се чудя за местния манталитет. Сигурно не съм единственият, който вече се чувства неловко, когато има да се похвали с нещо и в момента, в който започне да го прави да съжалява за това и да си казва "Е.. ти, май щеше да е по-добре ако бях започнал да се оплаквам като всички комплексирани нещаници наоколо...". Защо хората, които са постигнали нещо и обективно са над другите трябва да се чувстват виновни??? Защо тези, които може да се каже, че са щастливци са наказани с нагативно отношение? Точно така се чувствам аз, когато например трябва да съобщя, че съм спечелил стипендия за изследване на някакъв си проблем, че отивам на ваканция в Щатите или че съм гледал Джъстин Тимбърлейк на живо в Сан Диего. Сякаш е грях да постигнеш нещо или да ти се случи приятно изживяване....Аз затова си мълча и за Парис Хилтън :-)...

Имам наблюдения, че щастливите и позитивно мислещи хора не виреят тук. Не се вписваш в нашата мрачна реалност - напусни или ние ще се погрижим за това. Сякаш има някаква полза от негативно мислещи и завиждащи хора.

Имам много приятели, които не живеят в България. Връщат се за по една - две седмици, но на третия ден осъзнават, че единственото нещо, по което страната ни е първа са намръщените и черногледи физиономии. Винаги е лесно да намериш извинение за своето черногледство и може би това показва защо не сме напред - избираме лесното. По-трудно е да се усмехнеш, но след това рано или късно това ти се връща.

Все още се чудя какво е това скромност. Дали не е измислица на промити кралски или соц мозъци. Естествено не можеш постоянно да се хвалиш, но защо когато вметнеш, че си или компетентен или че ти върви в живота и нямаш проблеми трябва повечето да ти удрят шамар, да те смятат да надут дори ако очевидно ти не им пречиш по никакъв начин.Вероятно тук трябва да си скромен, отчаян, незадоволен, на прага на самоубийството....Ако някой се усмихва - няма да е за дълго. Чудно защо при мен негативният им вирус все още не е подействал...Надявам се и с други да е така.

Блогът на Младен се завръща

2007-04-28T08:09:00.000-07:00

Преди около три месеца се срещнах с една приятелка, която едва ли не ми се скара за това, че блогът ми е изчезнал. Да, затрих го, защото си помислих, че тук - в БГ-то подобни неща не са популярни. Оказа се, че не съм прав /както в повечето случаи/. Ето сега и моят блог се завръща, не защото е модерно, а просто защото в шоуто Морнинг Енерджи не винаги мога да кажа всичко, което съм си намислил. От друга страна се оказва, че това, което се случва извън шоуто е интересно за повечето слушатели. И така в името на добрия рейтинг /, от който ми зависи заплатата/ и желанието ми да се изказвам без ограничения ме накараха да започна отново този блог. Като си познавам начинът на мислене знам, че изказаните в бъдеще мнения няма да са в синхрон с общоприетите и ще се опитвам да се аргументирам добре. От вас ще очаквам каквато и да е реакция, без ограничения. Обменянето на идеи помага за едно по-разкрепостено мислене, което определено липсва в нашата страна.....

Тези, които попадат за първи път тук - казвам се Младен и съм роден в Стара Загора. Зодия Везни. Радиото е моя професия от близо десет години...даже май повече. Именно заради любовта ми към радиото започнах две специалности и сега уча трета...Не е свързана с радиото, защото смятам, че успешните радио работници не са учили журналистика. Добрият водещ е близо до хората и умее да комуникира с тях. Добрите водещи имат много приятели, те са душата на компанията и ценят личния си живот. Така...значи в момента уча, което се оказа много приятно занимание. Поне там получавам оценка, адекватна на усилията ми. Не, че в радиото не получавам, ама знаете човек винаги смята, че е недостатъчно оценен на работното място. Аз съм доволен, че имам възможност да работя това, което обичам. Минусите бледнеят пред плюсовете. Друго - възпитаник съм на Държавния департамент на САЩ и това ще си проличи по-късно /разсъждавам критично и обръщам внимание на всяка страна от даден въпрос/. Пътувам много и колкото повече пътувам, толкова повече откривам положителните страни на живота. Любимата ми храна е мексиканската, а за музиката ще стане въпрос по-късно...

Благодаря, че се спряхте тук и очаквайте новия пост скоро.