В търсене на себе си

Оказа се, че все пак има хора, които четат блога и се питат защо нямам по-често постинги...Искали някакви мои разсъждения. Сега съм просто в сесията и единствените ми разсъждения отиват при преподавателите в СУ. Реших да публикувам тук едно есе, което ще ми бъде оценено във Вторник. Ще се радвам да получа обратна вързка и от вас.

„Погледнах в очите му. Това може би е най-страшното нещо на света.В тях нямаше нищо, просто празнота. Обикновено можеш да погледнеш в очите на хората и да видиш живот, техните истории, но в неговите имаше просто празнота.”

Интересно откъде ли идва този цитат? Кой би могъл види най-страшното нещо на света в очите на друг? Какво ли би накарал някой да гледа по този начин…ако изобщо празнотата в очите може да се нарече „гледане”?

Като консултант вероятно това е най-страшното – да не можеш да видиш нищо в очите на клиента. Това може да има редица обяснения и причини, но за мен става страшно, когато този празен поглед е на същия човек, който преди мигове убива невинни млади хора и след като изстрелва около 200 куршума слага край на своя живот.

Цитатът в началото от на 20 годишен студент втори курс, който учи биология. По време на часа му по немски в стаята влиза въоръжен млад мъж, облечен в тъмни дрехи. За съжаление това не се оказва лоша шега и младият мъж застрелва 32 души за не повече от два часа.

Cho Seung-Hui все пак е имал своя живот и своята история, но отказвал да ги сподели. Той бил откровен единствено в кошмарите си, в своите есета и в деня, в който извършва най-жестоко убийство в историята на американските университети – това във Virginia Tech. По ирония на съдбата дори последният му опит да сподели своите тревоги с обществеността е почти провален. Той изпраща видео запис със своята история, но записът пристига ден по-късно, защото е написал грешен пощенски код.

Като стотици хиляди корейци семейството на Cho имигрира в Съединените Щати през 1992-ра година в търсене на Американската мечта. За семейството било най-важно децата им получат добро образование. По-голямото дете в семейството била сестрата на Cho - Sun Kyuing. Семейството решава на всяка цена дъщеря им да бъде приета в университет от Бръшляната лига. Тя отива да учи икономика в Принстън. По това време Cho е на осем години. Бащата работил по 12 часа на ден, за да може дъщеря му да плаща своите такси. След време и Cho е приет, но не в толкова престижния Virginia Tech. Родителите предпочитат да говорят за успехите на дъщеря си, но не и за тези на своя син. Междувременно синът се държи асоциално в училище, чувства се неудобно по време на купони, предпочита да общува онлайн, пише есета, които обезпокояват неговите преподаватели. Веднъж е бил приет в психиатрична клиника за преследване на момичета, но след като констатират, че е в депресия е изписан.

Дотук всичко звучи като казус, за който се очаква консултантът да изрази своето професионално мнение. Сигурно подобни случаи са описани в теоретични разработки, дават се съвети за това как да се действа, вероятно има и готова рецепта за причините и това как може да избегнем подобни случаи в бъдеще, но за мен от позицията на все още непрофесионален консултант цялата тази история рисува една картина първо на ценностите в обществото и второ ме кара да се замисля над факторите, които биха могли да повлияят на един студент да застреля над 30 свои колеги и след това да сложи край на живота си.

Причините за превръщането на една личност в убиец може би ще ме вълнуват още дълго време. Попаднах на едно интервю по Си Ен Ен, в което професор говореше за негово изследване, свързано с хората, които се превръщат в убийци. Неговият екип са открили, че тези, които са склонни да убиват живеят в бедни или богати квартали, имат или нямат образование, имат или нямат пари. С други думи всеки един от нас може стане убиец. Въпросът е какво би го накарало?

През 1999 двама въоръжени студенти атакуват Columbine High School в Колорадо. Те залагат 50 бомби и убиват 12 ученици и учител преди да се самоубият. След тази трагедия много хора са обвинили средствата за масова комуникация и видео игрите, в които може да убиваш собственоръчно. Имало и такива, които смятат, че убийството е станало под влияние на филма Basketball Diaries, в който тийнейджър-наркоман си представя как убива учител и своите съученици.

Медиите несъмнено влияят върху поведението на хората. Времето, което хората прекарват пред малкия екран се увеличава значително в стремежа на телевизиите да привлекат повече зрители с насочване посланието точно към нас. В тази връзка отговорността на средствата за масова информация е голяма, тъй като те могат да бъдат един от факторите, които влияят на формирането на личността.

Лесно е да обвиним медиите, но дори след това сякаш не можем да си кажем, че сме открили отговор на въпроса. Учените, които изследват криминалното насилие смятат, че не можем да посочим само един фактор за формиране на убийците. В интервю за списанието Нюзуик психологът Джеймс Гарбарино от Loyla University в Чикаго, който е изследвал училищни стрелби казва: „Това е все едно когато детето изгражда кула от кубчета. В крайна сметка тя пада, но не можем да обвиним за това последното кубче. Падането е акумулиране на рискови фактори.”

Привържениците на генетиката са били „щастливи”, когато през 90-те години семейство холандски социопати са извършвали импулсивни и агресивни престъпления. Отговорът на въпроса с факторите е бил вече ясен. Всичките 14 члена на семейството са имали идентичен ген в X хромозомата. „Генът на насилието” бил открит. Това бил ген, който произвежда по-малко от ензима MAOA - разграждащ се до серотонин и норадреналин. Тази теория претърпява крах през 2002, когато други учени доказали, че по-малкото количество MAOA може да доведе до агресия и жестокост, но предимно в случаите, в които индивидът е бил обект на насилие като дете.

Следват редица теории, в които се залага предимно на биологичните особености на индивида. В статиите, които прочетох след масовото убийството във Virginia Tech през Април попаднах на какви ли не обяснения– ниска префронтална дейност на кортекса, която води до липса на емпатия и нежелание за обмисляне на действията; наличие на повече тестостерон, което води до повече агресия; свободната продажба на оръжия…Да, тези фактории несъмнено оказват някакво влияние, но как протича живота на потенциалните убийци?

Повече от 90 процента от масовите убийци са мъже. Те са на възраст между 25 и 35 години и малко от тях имат досие в полицията. Някои убиват за отмъщение, други за слава. Общото в техния живот според криминалните психолози са преживяванията им. „Масовите убийци са онеправдани, наранени, депресирани, социално изолирани и най-вече обзети от параноя. Те смятат, че светът е срещу тях.” (професорът по криминална психология Луис Шленсингер от Джей Джей Колидж ъф Криминъл Джистис в Ню Йорк)

Отново въпроси, но този път поне според мен отговорите са ясни. Самият Cho Seung-Hui в предсмъртния си запис казва „Вие имахте всичко, което искахте. Мерцедесите не ви ли бяха достатъчни, изчадия такива? Златните ви огърлици не бяха ли достатъчни за вас, сноби?...” И още: „Вие разрушихте сърцето ми, изнасилихте душата ми и изпепелихте съзнанието ми.”

Преди няколко седмици с приятели си говорихме за ценностната система на хората и как тя бързо се променя, независимо от страната, в която живеем. Да си успял все по-често е свързано с кариерата и парите. Човек може да остане с впечатление, че ако не е на добра позиция във фирмата обществото ще го отхвърли. Пари, лъскави коли, големи къщи и собствени тенис кортове – това е успехът. И тъй като сме социални животни ние търсим някаква връзка с обществото. Ние искаме да сме част от това общество. Все по-рядко обсъждаме с приятелите си кой как се е представил на мача на кварталния стадион. Попаднали сме в общество на кариерата, в което трябва да се съревноваваме с други, натрупали богатство по нечестен начин. По пътя към утвърждаването си ние изминаваме бавно и сигурно крачките към материалното благополучие напълно забравили за собствената си същност и какво НИЕ искаме и как НИЕ се чувстваме.

Моделите на поведение и сигналите, които получаваме ни объркват и попаднали в мрежата на материалния лукс загубваме своята идентичност. Така, когато решим да се обърнем към себе си, към своята истинска същност осъзнаваме, че сме изградили бетонни прегради. Тогава тръгваме към немислимото, все едно готови на всяка цена да открием себе си, да се освободим от примката на лъскавите и празноглави герои на деня. Започваме жестоката битка с фалшивото в себе си, която може да завърши с победа от наша страна, но и с победа на натрупаните фалшиви ценности. Ако бъдем победени механизмите, които започват да действат са онези чужди ценности и поведения, чиято цел е била да ни попречи да открием истинската си същност.

Живеем в общество на променящи се ценности. Цялото това объркване влияе върху съзнанието ни. Също както новата за 23 годишния кореец Cho Seung-Hui американска култура е оформяла съзнанието му в продължение на 15 години, така и в България във времето на промяна всеки ден нов фактор влияе върху ценностите на младите. Не ми е известно някой социолог да е проверил как американското общество е променяло съзнанието на едно корейско момче.

Факторите, които водят до решението да натиснеш спусъка са много – патологични гени, влияние на медиите, депресия, социална изолация и т.н. Не можем да хвърлим вината само върху един от тях. Това, което за мен изглежда несъмнено е тоталната устременост към по-горно стъпало в социалната стълбица до момента, в който пожелаеш да видиш истинското си АЗ и откриеш, че е прекалено късно. На мястото на очите са се появили две огромни безизразни сфери, в които обществото вижда своя образ с цената на една човешка трагедия.


Използвана литература:

“The Mind of A Killer”, Newsweek, April 30, 2007 p. 20 – 33.